Ритуалното жертвоприношение на император Балдуин I   - първа част 

              /Древната магия с чашата-череп на императора/
                                            

      Победата на българската армия начело с цар Калоян при Адрианопол/Одрин/ на 14 април 1205 се счита за едно от върховните постижения на българското бойно изкуство. Историческото значение на битката е коментирано многократно, затова няма да се спирам върху него. Рицарите-кръстоносци били разгромени, а императорът им Балдуин I / Бодуен/, както е известно, бил пленен, отведен в Търново и най-вероятно убит при неизяснени и до ден днешен обстоятелства. Поколения българи до такава степен са свикнали с канонизираната версия на тези събития, че никой не допуска/ с известни изключения/ възможността Бодуен I да е  бил обект на целенасочено ритуално жертвоприношение, свързано с определена древна магическа практика!

    Биографията на латинския император Балдуин/Бодуен/ не е особено популярна сред българите. Изглежда в тяхното историческо съзнание има място само за ролята му на нашественик, който е получил своето справедливо наказание/вероятно!/ от ръката на самия цар Калоян. Но малцина знаят, че става дума за един от най-могъщите феодали в Западния свят, девети граф на Фландрия и шести на Ено с познатото ни име,  който става и първи латински император. Още от дете/ р. 1172 г./, като първороден син на графа на Ено/Бодуен V/, пред него се открива блестящо бъдеще. Кариерата му включва посвещаването в рицарство през 1189 година от бъдещия император на Свещената римска империя/ германският крал Хайнрих VI е обявен за император през 1191 година, след като баща му Фридрих I Барбароса се удавя в Киликия – Мала Азия, по време на Третия кръстоносен поход/, както и близки връзки с другите могъщи  владетели от познатия ни свят. Името му се свързва с участието в редица дипломатически мисии и битки, прояви на рицарска храброст и военно майсторство. Според твърденията на съвременници, граф Балдуин е галантен, благочестив и добродетелен рицар, който спазва дадената дума. Вероятно тези качества играят решаваща роля при избора му за император на Латинската империя/неологизъм, който използваме за удобство!/. С подкрепата на венецианския дожд/ Енрико Дандоло/, той е избран за император и коронясан малко по-късно на 16 май 1204 година в църквата  „Света София”, въпреки предварителните очаквания, че друг от водачите, маркграф/маркиз/Бонифаций Монфератски ще получи короната. И така, става дума за издигането на един от най-могъщите владетели на епохата, чиято съдба, поне на пръв поглед, не предвещавала жалкия му край в затвора на българския владетел! Дали смъртта на императора е предизвикана от тривиални обстоятелства/ рани, болест, злощастен случай по време на пир.../ или е покрита с булото на тайнствеността и недоизказаните факти?! И още. Защо българският владетел отказва да освободи императора, въпреки тоталния международен натиск и заплахи от нов кръстоносен поход и никога, при никави обстоятелства, не съобщава официално как всъщност се е стекла съдбата му?

   Всъщност ние разполагаме с отговора, но за съжаление той често е подминаван, най-вече поради подценяването на ролята на магията и нейното използване в средновековните, европейски владетелски дворове. Църквата отрича магията, в тази епоха вещиците и маговете са преследавини и избивани, ето защо по презумция много изследователи не допускат, че християнски владетел от ранга на цар Иваница/ по известен като Калоян/ може да използва древна, езическа магия. Но ние разполагаме с категорично свидетелство за подобна практика, именно във връзка със събитията прекършили съдбата на император Бодуен/Балдуин/ I.

     Един от съвременниците на епохата, хронистът Георги Акрополит/ 1217 – 1282 г./ разказва, че император Балдуин е бил принесен в жертва заради специален магически ритуал, наследен от древния езически период на първобългарите.

     Нека първо го цитираме дословно : „Самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, както казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса.“ /ГИБИ, т. VIII, с. 154/. Сведението на Акрополит по традиция се подминава от историците и не се вписва в учебниците по история, може би защото напомня за един езически обичай, „неподходящ за цивилизована, християнска България”.  За сметка на  това интересно сведение от твърде сериозен източник, историците, писателите и всички, които проявават любопитство спрямо делата на българския владетел Калоян, предпочитат разказа на монаха Алберих от манастира „Троа Фонтен”/ „Трите извора”/ във Франция. Всички българи от деца са чували този разказ за изневярата на българската царица, по-точно за опита и, който  не срещнал разбиране от страна на пленения Балдуин. Императорът бил наклеветен от отмъстителната царица, а след това, „късно през една нощ, когато Йоаниций бил пиян, наредил да доведат императора и да го убият в негово присъствие”. Не мога да отрека, че описанието на Алберих е подходящо за сценарий на някой повърхностен, мелодраматичен сериал, подходящ за хора с малък интелектуален потенциал. А и до ден днешен, този разказ може да бъде чут „на живо” в подножието на т.н. „Балдуинова кула” на хълма Царевец в старопрестолния град Велико Търново. Но многократното му повторение през вековете не го превръща във факт. Всъщност за да разберем кой от хронистите и съвременните историци е по-близо до истината се налага да започнем с малък ескиз по история на магията!

    Естествено, през интересуващата ни епоха, средновековните българи разполагат с познания върху разнообразни магически практики, съчетани с окултни знания, наследени от езическия период, в съчетание с влиянието на разнообразни езотерични школи от Тракия, Елада, Египет, Източната римска империя/ неологизъм – Византия/...

    Нещо повече! Запазените данни позволяват да се твърди,че българите  в епохата на Асеневци са получили богато наследство от знания и техники, от бяла, черна магия и алхимия, до съногадателство, астрология, и всякакви обредни ритуали свързани с природата и медицината, та чак до есхатология/все пак християните очакват Апокалипсиса и края на света!/.

    И още. В цяла средновековна Европа, в съседна Византия, в частност и в Българското царство, повечето хора вярват в магията, независимо от твърде големия обем от значения, заложен в това понятие. Наистина императори, царе и крале издават многобройни разпореждания за борба с магьосничеството и вещерството. Църквата – също, но нима свещениците и последователите на Христос, подставят под съмнение чудесата, вдъхновени от Бог или светците? Тоест, дали трябва да правим разлика между „разрешена” и „неразрешена” магия?! И дали някой от вярващите по това време поставя под съмнение реалността на черните демонични сили на Дявола и неговите подчинени изчадия, изпълзели от „Геена огнена”?! В целия познат ни свят от тази епоха се използват отрови, омайни билета, магически заклинания, урочасване, призовават се свръхестествени сили, използват се амулети...,да не говорим за гадаене по звездите, изработването на хороскопи, опитите за алхимически трансмутации и т.н. Необходимо е да отбележа, че най-разнообразни магически знания и практики успяват да се просмучат в канавата на християнството, да не говорим за съблазънта да се използват окултни техники от самите духовници. Достатъчно е да си припомним успешния диспут на Константин-Кирил Философ с Константинополския патриарх иконоборец Йоан VII Граматик/ 837 – 843 г./. Патриархът е свален от власт и православието е възстановено. А Йоан Граматик е обвинен в леканомантия/ гадаене чрез вода, като се използват специални съставки смесени в съда за гледане/, и използване на млади и хубави монахини за сътрудници/ обвинението има очевиден политически, компрометиращ контекст, но е за магия в крайна сметка/.  Използването на мощи от светци, включително и различни части от черепите им, шишенцата със светена вода, горенето на тамян в кадилници, амулетите с изображения на светци, кръста и пентаграмата на Соломон, с изображения на различни животни, използването на камъни със защитни функции, специални словестни формули – молитви, дори молитвите на св. Киприян Картагенски/ III в. сл. Хр./ срещу черни магии, уроки, лоши езици и болести...доказват тезата за наличието на удивителен синкретизъм на християнски вярвания и магически практики в изпълнения с фантастични създания и чудеса античен и средновековен свят. Заслужава да вметна, че и самият Киприян, преди да стане светец и да се отдаде на Бог също бил по собствените му думи чародей/ т.е. магьосник, практикуващ черна магия/. Израснал като езически маг, Киприян можел да „задържа облаците да не пускат дъжд...земята да не дава плод, стадата да не дават мляко, семействата да се разпадат, зимата да става лято, а лятото зима...”, тоест бил „черен магьосник, умеещ да призовава тъмните сили! Но когато се опитал да омагьоса една млада, страстно вярваща в Христос девойка/ Юстина/ и не успял, преживял духовен катарзис. По-късно Киприян и Юстина загинали като християнски мъченици, но това вече е друга история!  

     Споменатият духовен синкретизъм бъде наблюдаван и в нашите земи, където подобно на целия Източен свят се съчетават митологеми и ментални артефакти наследени от най-ранните цивилизации в Месопотамия, орфизма, митраизма, зороастризма, юдаизма, простонародното християнство, гностицизма, манихейството, павликянството, та чак до символи и практики популяризирани  от българските  богомили . Естествено, че между практиката на нисшите прослойки от населението, свързани главно с предпазването от болести по хората и животните, предизвикани от дявола, демоните, и просто зли вещери и вещици, и интелектуалната магия на висшите прослойки, които се занимават с херменевтика, алхимия и езотерика има голяма разлика. За нас, с оглед на изложението е нужно да подчертаем само едно качество на многоликото явление, криещо се зад понятието „магия”.  

     Християнската литература, която е пълна с описанието на най-различни по мащаб и значение чудеса, от победата над смъртта, до осигуряването на добра реколта за земеделските стопани, прави ясно разграничение между използването на Божията сила за тяхното сбъдване и тъмната, демонична  сила, която използват  маговете. И все пак колкото и очевидно да е подобно разграничение на практика, субективното отношение на конкретните хора, непрекъснато го заличава. В това отношение, показателна е една история разказана от хрониста Михаил Псел/ философ, виден учен, ритор, политик от XI век, приближен на редица императори/. Той разказва в своята „Хронография” как легендарната императрица Зоя/осигурила властта на трима византийски императори в периода 1028 – 1050 г./, си поръчала статуетка на Христос, направена  от специален блестящ метал, която чрез смяната на цвета си, предсказвала бъдещето. Известно е, че това е езическа практика, наследена от римската античност, когато хората носели със себе си подобни статуетки на най-различни божества, които били използвани за...магия.  Михаил Псел е специалист и по „демонология”/ автор е и на съчинението „За силата на демоните/, но той твърди, независимо от факта, с който като задълбочен учен със сигурност бил запознат, че императрицата е пример за християнско благочестие. Също така ни е известно, че византийските владетели без свян от Бог или страх от Църквата са използвали черна магия винаги, когато от нея е имало значима практическа полза. Не съм сигурен дали Макиавели/ Овидий или Софокъл/ са автори на мисълта „целта оправдава средствата”, но очевидно подобно мото е било водещо в политиката на Средновековието. Например, в продължението на летописа на Теофан Изповедник/ VIII – IX в./, чиято хроника е дописвана и след смъртта му/ за периода между 813 – 961 г./ се разказва как придворният астроном и маг на император Роман Лакапин му дал съвет как да погуби своя най-могъщ враг, българският цар Симеон Велики. Магът Йоан препоръчал да се извърши черна имитативна магия, като се отреже главата на статуята на цар Симеон, която била издигната на един от хълмовете в Константинопол/Theoph. Continuatus VI, 21; ГИБИ V, с. 135/. Така и станало, като съгласно преданието, Симеон починал в същия ден/ 27 май 927 г./ и час, „обхванат от безумие и сърдечна болест”. Същата история се разказва и в хрониката на Псевдо-Симеон/ ГИБИ V, с. 182/. Хронистите Скилица-Кедрин и Йоан Зонара допълват разказаното с историята, че василевсът „разпитвал подробно за времето на неговата смърт” и установил, че Симеон е умрял в мига, в който била отразяна главата на статуята. В хрониката на Михаил Глика е добавено, че статуята била свързана по тайнствен начин с българския цар. И така, в крепостта на православието, Източната римска империя, по известна нам като Византия, императорите, независимо от своята християнска вяра, прибягвали при необходимост и до черна магия. Смятало се, че отрязването на главата на статуя и/или унищожаването на дадено изображение, може да доведе до физическата смърт на врага, с чиято личност се асоциира. А както стана ясно, физическата смърт очевидно се предшествала от болести, ментална  деградация и лудост, тоест от духовна смърт. Тези действия се квалифицират в областта на културната антропология като имитативна магия - „ подобието ражда подобие” и очевидно имат характера на черна магия! Най-доброто определение на имитативна магия в науката културна антропология е дадено от Джеймс Фрейзър в неговият знаменит труд „Златната клонка”: „Може би най-известното приложение на принципа, че подобието поражда подобие, са опитите, правени от много хора, да причинят зло или да унищожат своите врагове, като увредят или разрушат техните образи. Те вярват, че съответният човек страда по същия начин, както и неговият образ и ще загине, щом образът му бъде унищожен. Достатъчни са само няколко примера, да докажем широкото разпространение на това поверие и неговата забележителна жизненост през вековете. Защото още преди хиляди години то е било известно на магьосниците в Древна Индия, Вавилон и Египет, в Гърция и Рим, към него и до ден-днешен прибягват коварни и злонамерени диваци в Австралия, Африка и Шотландия. „И още – преди споменатите събития в своите писма до константинополския патриарх Николай Мистик, българският владетел пряко обвинява християнския духовник, че се е опитал с „гибелни молитви” да осигури смъртта му, тъй като едва не загинал в сражението при Ахелой/ 917 г./, където конят му бил убит от насочен към царя меч! Според специалистите 63 годишният български цар, най-вероятно е умрял от сърдечен удар, но с оглед на изложението този факт не е важен и няма да бъде оспорван. А може и точно така да е дошла смърртта на цар Симеон Велики, в резултат на извършената...черна магия!

    Съществена в случая е единствено тезата, че в българската история има цяла поредица от събития, в които ромейските императори, а както се оказва, и магове, и патриарси ...са се опитвали да унищожат физически и духовно българските владетели и респективно българската държава чрез използването на...черна магия!