Бягство от свободата… Знам, че звучи абсурдно!
Съзнанието отказва да приеме подобно противоречие. Съвременният свят наложи разбирането за свободата като исконен човешки стремеж.
Привидно общоприетото желание на всеки е да бъде свободен човек. Но аз знам, а сигурно и вие, че немалко хора панически се боят да вземат решения и да носят тежестта на отговорността за свободата си.
Няма как да не забележим – хиляди хора са се примирили и водят живот, наложен им от другите. Те са свикнали да бъдат средностатистически граждани. За тях, може би, няма нищо по-ценно и желано от привидната сигурност на незабележимостта и посредствеността. Плуващи винаги по течението, сливащи се в действията си с масата, не набиващи се на очи, не рискуващи.
Какво ще се случи с тези хора ако в миг изчезнат образците и шаблоните на поведение, клишетата на мислите и чувствата, авторитетите, на които вярват какво да купуват, как да се обличат. Дали тези хора ще могат да продължат да живеят… Сигурно. И навярно ще продължат да се застъпват за свободата – някаква имагинерна, неясна величина.
Истината е, че тези хора се задоволяват с минимална свобода
Всъщност как да я разбираме и обясним свободата. Днес. Сега. В този миг. В нашия свят.
И като поставих така въпроса пред очите ми се заредиха фрази, толкова дълго повтаряни в ежедневието, че станали абсолютно безкритично приемливи за съзнанието – свобода на словото, свобода на печата, свобода на вероизповеданията, свобода на придвижването, свобода на търговията, свобода на избора …
Няма нищо подобно! Всичко е само във въображението ни!
Свободата е вътре в нас, която сами си създаваме.
Свободата е неограниченост на волята, духа, мислите, чувствата, действията.
Истински свободният човек мисли действията си не само като индивидуални, но и като универсални. Утвърждавайки с поведението си определени ценности или позиции, всъщност ние защитаваме онова, което разбираме като валидно за всички.
Може би за това на пръв поглед изглежда много по-лесно да се съобразяваме с общоприетите норми и общественото мнение. Защото, действайки в разрез с тях, ние поемаме отговорност.
Отговорността и последствията от избора се понасят трудно от повечето хора, т.к. обикновено човек иска да действа невинно - в случай, че има неуспех, вината да не бъде негова.
От друга страна действие в разрез с вътрешните убеждения, само защото така е прието от другите в обществото, дефинира неувереност в общия смисъл на акта. Такова действие едва ли може да се нарече истински свободно.
И ако свободата е исконна ценност и едно от най-големите блага /Мигел де Сервантес/, нещо заради притежанието на което, би била жертвана дори любовта /К.Кастанеда/, то защо е това бягство от нея и какъв е механизма на бягството.
Ключов момент в разбирането на този феномен е навярно същността на човека, като социално същество и неговата обвързаност с околните. Именно обвързаността се постига с цената на свободата.
Като се замислим и се върнем в детството, в най-ранното, ще открием, че “възпитателите” ни – родителите, семейството, всъщност, използвайки наказание и възнаграждение, активно са ни отдалечавали от това, което сме искали да бъдем – да рисуваме по стените, да изучаваме играчките отвътре, да “шляпаме” в локвите, да казваме на околните това, което си мислим за тях ...
Училището е доразвило този процес, вкарвайки в главите ни “чужди” мисли, заливайки ни с потоци от факти. Но многото информация, както и недостига и в еднаква степен са били пречка за мисленето ни.
Някъде в тези години “благодарение” на възпитателите ни – родители и учители – сме усвоили и изкуството на другостта – да подтискаме истинските си чувства /на агресия, неприязън, враждебност/, да демонстрираме не наши такива, а “наложени” ни отвън спрямо околните /любезност, смирение, подчинение/. Постепенно изчезва спонтаността ни. Потиснато е озлоблението, но е убито и дружелюбието.
Процеса не спира до тук. Напротив. При възрастните преминава в по-дълбока фаза, доколкото зависимостите и обвързаностите са многоаспектни. Нека се замислим за ежедневието си. Бюрокрация, администрация, началника, този над него, експертите, политиката, държавата, лидерите, банката, кредитите, фирмата, застрахователите, родителите … Всеки по свой начин определя действията и постъпките ни, насочва мислите ни. И всичко е по-важно от нас самите. Важен е успехът, престижът, признанието на околните.
Разбира се, това не ни пречи да продължаваме да твърдим и мислим, че сме свободни. Да така е. Свободни сме да купуваме, това което невидимия авторитет от екрана ни съветва чрез изтънченото внушение на рекламата. Свободни сме да избираме представителите си в органите на властта. Да, но тези, които някой друг преди това избра, без да ни пита. Свободни сме да показваме чувствата си, но някак днес не е модерно, приема се като нестабилност, емоционална неуравновесеност.
Нашият днешен свят постепенно се интегрира/еманципира, приема и утвърждава модели като конкурентност, успех, престиж, квалификация, мобилност. Все повече и повече усилия са необходими на човек, за да бъде в крак с времето, на нивото, което останалите изискват и очакват от него. Стресът, страхът от неуспех пораждат неувереност, несигурност и самота. Конфликтът между желаното, възможното и постигнатото, както и присъщия стремеж преди всичко към сигурност, отключват процеса на бягството от свободата.
Механизмите на бягството, описани от Ерих Фром и днес са все така актуални.
Авторитаризъм, при който личността се отказва от собствената си независимост, приобщавайки се към някого/нещо извън нея /личност или институция/, с цел придобиване на липсващата и сила, водена от нетърпимо чувство за самота и лично нищожество. Цената на придобитата сила е загубата на собствената индивидуалност. През ХХ век фашизмът и комунизмът бяха типични авторитарни общества. Успехът на лидерите им Хитлер и Сталин се дължи до голяма степен и на отказа на огромни маси хора да понесат тежестта на личната си отговорност. Разбира се днес, няма такова грубо налагане и утвърждаване на авторитети. Всичко е туширано, елегантно, анонимно, не натрапващо се, под прикритието на науката и благоразумието. Не се иска нищо повече освен очевидното.
Автоматично подчинение. Напрежението и несигурността на личността провокират процеси на непрекъснато търсене на одобрение и утвърждаване от околните. В този процес индивидуалната свобода се сблъсква със свободите на останалите. Цената на признанието, приемането и утвърждаването се постига от личността чрез “игра” на множество роли, които другите очакват от нея. Тези роли всъщност са присъщи на нашето псевдо Аз /или повърхностно Аз/, което е изпълнено с лъжи и конформизъм поради своята социализация и рационализация. Ние добре играем ролята на любезни и гостоприемни домакини на фирмено парти – всъщност играе я нашето псевдо Аз, и не искаме да крием досадата гарнирана с куп отрицателни емоции, споделена с близък /след събитието/, проява на нашето истинско Аз. Желанието за одобрение, утвърждаване, успех е дотолкова силно, че личността автоматично приема жертвата – бягство от свободата, в името на заветната цел.
Как да намери сили, воля, последователност съвременния човек да отстоява себе си, мислите си, желанията си, чувствата си, действията си при толкова много концентрирана енергия от страна на обществото втълпяващо му ежедневно и очакващо да го види като добро дете, отличен ученик, примерен съпруг, добър гражданин, непретенциозен купувач, верен избирател, мил наивник, подвластен на общоприетото и обезличен в него.
В крайна сметка в основата на бягството на личността от свободата стоят две непосилни тежести:
- да носи отговорност - отговорност за собственото си поведение
- да понесе истината, че трябва да разчита на себе си, без да се отказва от личния си избор.
Преодолявайки ги, личността отваря вратата на неограничеността на духа си и избира пътя на отстояване на свободата си. Защото, нали не се заблуждавате, че свободата е дар.
Франкфуртска марксистска школа
Беларус забрани вноса на стоки от Русия
Поздрав!
осъзнаването на самотата мотивира компромиса - отказ от свободата, отначало малки "бягства" и временно, после все повече и повече ...
но като избягаме от конкретиката
чувството за сигурност е много базово за личността, гарантиращо комфорт и е много по-лесно и удобно някак да се "отстъпи" част от свободата в замяна на "уюта"
и така на малки порции човек тръгва по пътя на "бягството"
няма да изненадам никого ако кажа, че съм фен на "Бягство от свободата", а също и на "Да имаш или да бъдеш"
Изборът е винаги наш:) Но е труден. Винаги се страхуваме, или най-малкото се съмняваме дали правилно сме постъпили. Защото се сравняваме. И съизмерваме с околните. Иначе нямаше да бъдем хора. А просто дървета в гората:))
които плуват в аквариум,
година след година
тичаме по същата стара земя
Какво открихме -
същите стари страхове...
Иначе има парадокс в липсата на парадокс, че стремейки се към свободата, ние всъщност стръвно се стремим към това някой да ни обгрижва - близък или държава :)
А истинската, абсолютната свобода....и съобразяването с всичко и всички?!
Темата е една от най-интересните ми...
15.02.2008 23:00
Петър Иванов
Защото свободните хора живеят живота който са създали...а нашия е създаден.
Защото свободните хора знаят верния път, ако е застрашена свободата им.
Питам се Вие знаете ли го?
Верен път ли е това, да защитяваш идеи, които произвеждат отново само идеи?
Свободна ли е мисълта ти, щом не смееш да потърсиш раждащото благата общи и смяташ това
застрашаващо собственото ти Аз?
И ако го търсим, свободни ли сме, щом ни удовлетворява вечното търсене и очакване?
Мисля, че не сме свободни!
Вината не е в нас, казваме! И всичко започва отново!...
Поздрави!
16.02.2008 07:40
Петър Иванов
Останах с впечатление, че възприемате свободата като нещо, извън нас, непостижима мечта, фикция и прочие. Ако греша, поправете ме!
За мен свободата е вътре в нас самите. Тя е състояние на духа, волята, мислите, чувствата и проекцията им в действията ни. Действията /постъпките/ разбирани не като индивидуални, а като универсални и в този аспект абсолютно корелирани с отговорността.
Що се отнася до крайната цел на живота и към какво се стремим ...
Много добър въпрос. Целта на живота е самият живот. Всеки намира своя индивидуален смисъл и реализира своя проект, осмислящ дните му. Много често този проект се измерва с материални величини /придобивки, вещи и т.н./. По-интересна за мен обаче е другата посока - тази на духа и онова непреходно, наследено в нашия свят от миналото, както и това, което ще експонираме в бъдещето /като познания, опит, ценности/.
Днес, ние сме устроили обществото си, допускайки максимален компромис със свободата си. Нашата социална /обществена/среда, в която живеем и с която се съизмерваме, сравняваме, идентифицираме, всъщност е среда на институциите - държава, училище, църква, фирма и т.н.
Нашият свят, дано не ви се стори прекалено еретично, е "погълнат" от света на институциите.
За това, може би, много по-лесно е да "избягаме" от истинските си желания, чувства, мисли, да се подчиним /обезличим/ на правилата, наложени от външни фактори /институции/, гарантирайки си комфорт и безпроблемно съществуване.
Но питам се, постъпвайки по този начин, това ние ли сме всъщност, или другото АЗ, което очакват околните да бъдем ...
Въпрос на личен избор ... при това труден, предвид последствията
Не съм съгласна, че живеем живота, който СА НИ СЪЗДАЛИ. Всеки живее собствения си живот, определен от ежедневните актове на избор, които прави, съгласно вътрешната си свобода. Този именно избор - да си в "синхрон" с общоприетото или да следваш вътрешните си "пориви", желания, емоции, ценности, определя до голяма степен "бягаме" ли от себе си, жертвайки свободата си.
за ежедневните безкрайни опити на обществото /защото ние живеем в него и чрез него/
да ни ограничи или направо да ни отнеме свободата!
За това всеки е свободен да направи избор, съобразно отговорността, която може да понесе и степента на сигурност и защитеност, от която може да се лиши! Защото избирайки налагането на собствените дейстия е позиции като универсални и често противоречащи на общоприетото - ние сме наясно /когато става въпрос за съзнателен избор/ с какво се захващаме ...
Просто и ясно казано :-)
Поздрави на всички участници в дискусията
Ще допълня само още с един фрагмент от казаното от Сервантес чрез словата на Дон Кихот - струва ми се най-важният от всички учения и теории за свободата - "Свободата Санчо, е на върха на копието..."
Този, който не е готов да воюва и дори да умре за свободата, си остава роб.
Затова ми е тъжно да гледам милионите си сънародници, предпочитащи хляба и салатата пред свободата и изпитващи неистова нужда от "батковци", "татовци", "командири" чужди донори, субсидии, спонсори или покровителстващи ги правителства, които да ги спасят от неизвестността, от необходимостта да взимат решения сами и да се борят - и най-вече да ги нахранят и успокоят като малки деца ...
аз си мисля, че дори и "несъзнавани" от нас , много повече доминирани от неосъзнатото, изборите са си наши, доколкото и неосъзнатото е елемент на нашата същност...
или може би греша ...
ето нещо и за робите една максима на Хегел:
"Истината на властта е робството", но както тъжно констатира Е.Фром, а както и ние забелязваме -
без робска нагласа няма властници!
примерите - ти си ги дал
16.02.2008 20:51
Имам чувството, че част от участниците се занимават професионално с психология.
Ще погледна нещата от друг ъгъл. Нека да вземем нашата поговорка “ Рибата се разваля откъм главата” рус. “Рыба портится с головой” мисля, че не е общо валидна славянска, не съм чувал полски или сръбски вариант.
Сега нека да вземем мисълта на немския философ Хегел Всеки народ си заслужава управниците, всеки народ е достоен за своето правителство. Мотескьо пък казва, че всеки народ заслужава съдбата си. Понякога подобни крилати фрази се цитират, като френски или немски поговорки.
Виждате разликата !
В първия случай управниците са ни виновни. Проблема е в тях. Чакаме те да се оправят, уредят , че да оправят, уредят и нас. Чакаме решенията от тях и т.н
Във втория случай самите ние трябва да решим каква е нашата цел и нашите решения предопределят нашата съдба.
Ще попитате тогава, а каква е разликата между руския вариант и българския. Разликата е в един от признаците за велика сила според Кисинджър правейки анализ за развитието на свръх силите в XXI в. Руснаците независимо, че често цитират тази поговорка, и руските управници, за разлика от нашите имат ВИЗИЯ за БЪДЕЩЕТО на държавата си в света.
Петър Иванов
но мнението ви е много близко до това на Бердяев, които анализира свободата като нехайство към каквото и да е /в смисъл каквато и да е необходимост/:-)))
но има нещо, което ме смущава:
този, на който е сложен нашийника - дали доброволно не напъха главата си в него ...
и за нагласата у масата друг да реши проблемите
и за нежеланието за носене на отговорност
и за голямото "говорене" и "критикуване", но забележи, в повечето случаи, зад маската на АНОНИМНОСТТА
„...И всичко е по-важно от нас самите...” – казваш ти. Ами, разбира се че така ще се получи. Какво друго може да се очаква от нас, за самите нас, след като превръщаме личността си в обслужваща заниманията ни машина. Един от примерите, които използвам в тази връзка е, че когато сме живели в пещерите от работата, която сме вършили е зависело оцеляването ни. Т.е. вършили сме я, защото целта е била да оцелеем, да има къде да живеем, да има какво да ядем и т.н. Сега работата ни е самоцел и отнема цялото ни време. Желаем не просто да има къде да живеем и какво да ядем, а да бъдем „успели”. Преследвайки това „успяване” ... ние нямаме време да живеем. А след време губим и таланта си да го правим. Тогава за какво ни е тази свобода?
Свободата е фетиш. Забелязала ли си, че най-стойностните неща (не знам според кого), като любовта, свободата, приятелството и т.н. или нямат дефиниции или дефинициите им са толкова „разтегливи”, че на практика излизат от дефиницията за дефиниции.
 засега това, че ме домързя да мисля и да пиша.
Просто едните просят и се задоволяват с каквото им дадат, а другите работят и съзнават стойността на продукта който дават.
И ако свободата е неограниченост на волята, духа, мислите, чувствата, действията, кой освен теб може да ги ограничи. А щом никои не те ограничава, ти си свободен. Дори си свободен да изтъргуваш личната си свобода за лични цели.
има и от двете групи хора
реалност ...
нещо друго мен ме впечатли - как избралите "бягството" мотивират решението си и намират оправдания за себе си ...
не ги виня, това е въпрос на личен избор ...
въпросът е какво следва, когато избралите "бягството" са прекалено голяма маса ...
каква е перспективата за другите ...
...свободата е личен избор, и все пак можеш ли да бъдеш и да се чувстваш свободен, ако приятелят ти и съседът ти не са свободни...
що се отнася до приятеля и съседа - тяхната НЕсвобода е въпрос на техния личен избор, а не на Вашия
всеки човек е уникална вселена със собствено неприкосновено пространство
ние или приемаме човека такъв какъвто е или го игнорираме
другото е загуба на време и енргия
20.02.2008 09:51
НЯМА КАК ДА СИ СВОБОДЕН в едно ОБЩЕСТВО на РОБСКИ ДУШИ. Прав е @zari . Колкото едно общество е по-свободно, толкова то е по-силно във всяко отношение. / Примери от историята много, може би най-често цитирания е този за Спарта и Атина.Тиранията може да вземе превес само за определено време ! НО ! това не означава, че свободата ще дойде сама, или като и се молим МОЛЯТЕ СВОБОДА ЕЛА НИ ОСВОБОДИ . За двободата трябва човек да се бори. За да се пречупи съотношението трябва да има ПРОСВЕТИТЕЛИ. Може би едно от малкото свободни места в по-голама или по-малка степен е интернет в.т.ч. блог пространството. Няма как да си свободен, когато съседа, приятеля е НЕсвободен. Да може би, ако си отшелник е така. Но ние живееем в общество, в социум. и ако само ти си тухлата, която не е идеално подредена в стената, която стърчи образно казано от нея, то обществото, държавата, властта има много
способи да те подръвни и да те сложи в редичка. Да чудесно го е казъл Сервантес, но си мисля, че свободата е на върха не само на копието, но и на върха на перото. За да бъде обаче това перо достатъчно остро то трябва да се държи от ръка ръководена от свободен и чист ум.
Петър Иванов